За Япония — като за Япония

Бейзбол не съм гледал друг път, но бързо му хванах цаката. Един хвърля кокалена топка и иска да уцели едно дирече, друг — от противниковия отбор, с една нашенска бухалка, с която бабичките едно време перяха по реките чергите си, варди. И като лети топката към диречето, гледа да я удари. Подир това всички играчи, пръснати по едно футболно игрище, се спускат да хванат топката. По това се отбелязват точки. Като вперили едни очи японците в бейзбола, като че ли тук не е Япония — да види окото ми я карате, я джудо, я жиу-жицу, ами Америка. Нищо, вие си гледайте бейзбола, аз ще ви оглеждам вас… Пристигат пътници, минава багаж пред погледа ми и потъва навътре в търбуха на летището, тихи колички тихо примъкват куфари насам-натам, срещат се хора и не бързат — има време добре да се понакланят един на друг, а мене от това кланяне ме напушва смях. Срещнаха се две групи — едната група беше дошла да посрещне другата. Дали делегация бяха някаква, дали приятели се срещаха, не мога да кажа. А че като застанаха на средата на фоайето, а че като закимаха: едните се изправят — другите започват. Те спрат, ония се емнат. Жените турили на гърба си по една възглавничка, препасали я с цветен шал, опънала възглавничката тялото на японката, изправила го. И като рече да се поклони, чупи кръста. Така поклонът става красив и изящен. Най-после спряха тия взаимни почести, заприказваха се. Каква ще е тая приказка, викам си по едно време — аз ли съм глух, тия хора ли са ясновидци, та по-скоро се усещат какво искат да си кажат и какво си говорят, отколкото да се чуват. И усмихнати, усмихнати. Още тук, докато ги гледам, ми минава през ума първото правило на Япония, което ще си запиша — японецът не може да говори с друг човек, без да се усмихва. Когато пък не говори, лицето му става сериозно и той така внимателно те слуша, така се е събрал, че се е превърнал на ухо. Така че мога още сега, чини ми се, да изрека това свое правило, което мисля, че и следващите дни няма да опровергаят — японецът има две агрегатни състояния: или се усмихва, или е ухо… Ама ухо, да видиш ухо, не е като, да речем, на някои нашенци. Ти им приказваш, те гледат на сто и осемдесет градуса, че дори в същото време и с друг човек могат да си приказват. Докато ти говориш, японецът слуша и кима, сякаш за тоя момент се е родил — да те срещне на пътя си и да те послуша. Ха рече да отвори уста дума да изрече, едното агрегатно състояние изчезва — ухото се превръща в усмивка. Чиста, изпилена, пригладена и непременно тиха. После дълго се вглеждах как японците общуват. Не съм от тия, дето ще кажат, че съм проникнал в японската душа. Ние, европейците, в това отношение сме проста работа, отворена врата сме ние. Не ти се слушат глупости — прозинеш се, писнало ти е да ги слушаш тия работи — кажеш: „Абе, хайде, стига си ми дрънкал, кажи нещо друго…“ Мисля, че с японците такова нещо не може да ти се случи. Те се изслушват внимателно, ти говориш, те непрекъснато се възхищават от думите ти — и това, да се възхищаваш от думите на другия, се счита в Япония за най-първото и задължително условие на добро възпитание. Когато отподире се заслушвах в японски разговор, думите, които те най-често употребяваха, изразяваха съгласие, най-приятна изненада от чутото или възхищение от събеседника. По това, доколко такива възхитителни потвърждения на собствената ти гениалност знае един японец, по това как най-силно може да ги изрази, по това задължително, като да речем, у нас по произхода, се мери колко ти струват първите седем години и как си прекарал останалите осемнайсет или трийсет и седем…